За читателите на Кауза Натура, нещо лично от, да я наречем, мама Ева…
Започвам тази статия, провокирана от друга. Която всъщност много ми хареса, много ме докосна, но душата ми бурно възропта срещу едно от изказванията: че бебето на авторката плачело много, защото тя била нервна навремето с него. Още помня като чувах и аз това за себе си- идеше ми да крещя, да замерям човека с камъни, а след това да се заровя надълбоко в пясъка, за да плача цял ден…Защото колкото и да отричах, вътрешно си мислех: ами ако е така? Ако аз съм виновна за плача на бебето си? Ако е такъв заради мен? Ако съм неспособна да бъда майка, ако съм толкова ужасна, ако завинаги останем едно преплетено кълбо от нервни недоволни хора? Какво не ми е наред, та направих детето си такова? Какво не му е наред на него, че не е като другите? Не се усмихва като се събуди- буди се винаги с рев (чак до около 18тия му месец). Не седи да си играе и гука в кошарата- всяка секунда в нея се приема като предателство срещу личността му и изразява несъгласието си с бурен рев. Тогава да купим шезлонг, ето на приятелите ни Мaя и Жоро свърши страхотна работа- бебето им по цял ден си седи в него и те си вършат нещо свое. С ентусиазъм си взехме първо обикновен шезлонг, не се хареса, решихме, че защото не се люлее. Купихме скъп- вибрира, люлее се, пее, още малко и гърда за сукане ще предложи… Познайте какъв беше резултатът- бебето с интерес поседя около…2 минути, след което отново обидено се разрева- как така си позволяваме да го оставим на едно място толкова дълго?! Единствено носен на ръце се успоковаше за кратко. След дълга борба с мен самата и общественото мнение (ще се разглези, ще го научиш лошо, свикне ли на ръце- край!), аз се примирих. Сменихме кенгуруто (не било ортопедично) със слинг. Не му харесваше повече от 5 минути. Повече време ми отнемаше да го вържа, макар и да бях избрала най-простия модел, познавайки „уменията“ си. Купихме раница за носене на бебе (ергономична, разбира се, да не си помислите друго!). Лек прогрес- можеше да се поноси около 15тина минути, без да възроптае. Свикнах да готвя с вързопче пред мен, да пазарувам пак така, само да имам няколко минути тишина. Постепенно периодите без рев се увеличаваха от 2 минути на 10, после на 20, на 30…И така докато стигнахме заветната възраст 16 месеца. Тогава открих, че вече има и 16 зъба (последните поникнаха сякаш наведнъж). Явно това число се оказа вълшебно за нас, защото започнахме да СПИМ. Защото спането…ах, да спането…
Първо чаках втория месец (като на Мария детето), после третия (като на половината бг мама). Трябвало да започнат да правят по 6 часа „пауза“. Аха да направи половината на това обещание, когато към 4.5 месеца внезапно разбрах, че досега сме били щастливи да спим по 3 часа. Започна да се буди през час! Изчетох целия интернет за кризите в съня, нагодих ги, така че да излезе, че е точно това при нас. Значи ще мине за 1-2 седмици. Зачаках…минаха месеци. Купих хартиени книги на тема Бебето и Съня- нали така е по-задълбочено, стига с тези повъръхностни сайтове. Мъжът ми скова нов рафт на библиотеката, за да събирам книгите за Родителството и Съня. Върху горкото дете бяха изпробвани редица методи, които „работят безотказно“. Има ли нужда да ви казвам резултата? Мда, все така будене през около 1-2 часа и успокояване само с мляко. Мина заветната една годинка, някъде там спрях и да кърмя, познайте какво стана? Изненада, все така не заспиваше без мляко, по няколко пъти на нощ. Просто сега млякото беше от шише и ставаше в пъти по-сложно, с единствена утеха- можеше и таткото да върши това през нощта. Слава Богу поне съм случила на мъж и дежурствата в стаята на детето бяха и на двамата. Две нощи аз, една нощ той. Забравихме какво беше това семейна спалня и какво се правеше в нея? Е как какво, СПИ се- при това по цяла нощ, защото при детето има някой, който да се грижи за него. Никой любовен акт не може да ви достави това удоволствие, повярвайте- след една година безсъние, да спиш, макар и сам. И нищо плътско не може да ви накара да обичате мъжа си повече от готовността му да спи при детето, защото „не ми пречи, аз си спя добре с него“. Отплеснах се (тук да успокоя все пак начинаещите майки- идва отново периодът с интимностите, понякога по-бурен от преди това 😉 ). За какво ми беше мисълта? За ревящите и неспящи бебета и техните майки…Сега мога да гледам на този период с чувство за хумор и дори с леко неразбиране. Защо толкова тежко приемах рева му? Защо ми се струваше, че животът ми е свършил, че трябва да избягам, да изчезна? Голяма работа, плаче, нали е бебе. Тогава не мислех така. Не знам дали беше следродилна депресия- според учебниците (да, и за това четох, разбира се) тя започва веднага след раждането и отмира за няколко седмици. При мен започна СЛЕД няколко седмици и си отиде много, много бавно…Някъде между пролазването, прохождането и спането по (почти) цяла нощ отново усетих, че аз съм аз. Че детето е прекрасно, че наистина е дар, че майчинството е нещо специално, а не ужасно, както ми се виждаше преди това. Искам да кажа няколко неща на тогавашното си аз, както и на всички други майки, които тепърва минават през това. Първо- бебето не плаче заради вас! Не е, защото си лоша майка, не е, защото си нервна. Децата просто са различни. Има много ревливи и много спокойни, има и такива по средата, които са определили „стандарта“ по филмите, градинките и форумите и карат всяка майка с по-ревливо от обичайното дете да се чувства като пълен неудачник. Но детето си е нормално и не е виновно, и вярваш или не, скоро ще стане усмихнато, слънчево, разбиращо човече. Дотогава стискай зъби и не слушай съвети от никого- нищо няма да му стане, ако го поносиш на ръце, ако спи на корема ти, ако яде през два, а не през три часа. И да, дори тогава може да не се успокои и пак е нормално. Но най-важното, най-важното е, че е нормално да се чувстваш зле. Нормално е да искаш да избягаш. Нормално е да ти се струва най-трудният период в живота ти. Това не те прави изрод, не те прави лоша майка, прави те Човек. Ще станеш по-търпелива, по-самоотвержена, ще се научиш да потискаш потребностите си, но за това се иска време. Само то помага- времето и увереността, че се справяш- може да не е по учебник, може да не е перфектно, но се справяш. Някак. Детето е здраво, яде, диша, ти не си го изоставила, значи се справяш и ще ставаш все по-добра. Иска ми се някой да ми повтаряше това като мантра, затова сега го повтарям и се надявам да помогна на някого. Макар че каквото и да четеш или чуеш, нищо няма да те излекува по-добре от времето и собственото ти порастващо дете. И думите от известната приказка: „И това ще мине!“.